….Какво направихме, че нашите деца сами и чужди в “другата земя” да страдат. Не е ли време туй да променим, и те при нас отново да останат… С голяма болка в душата си написах този стих, защото най-големия смисъл, най-силното чувство, най-истинското нещо в живота ни са нашите деца. Надеждата, силата, дръзновението на една нация! Днес децата на България са слуги на чужди господари, водени само и единствено от желанието да се чувстват повече “хора” и по-свободни. Странно е, да не кажа жалко, когато не можеш да се почувстваш свободен в собствената си страна!

Те са млади и вярват, че ще го постигнат на друго място. Все още не знаят, че никога, в ничия друга земя няма да са онези българи, които могат с гордост да вдигнат глава и да се чувстват щастливи. Как обаче ние, техните родители допуснахме и продължаваме да допускаме това? Защо и как позволихме на всички управляващи ни до сега вече 18 г. да обричат децата ни на “безмислие”?! Средното поколение, което стана мост в промените, днес трябва да е най-активното. Не разбирам защо много хора между 30 и 50 гдини се страхуват да признаят, че тяхното детство и младостта им е била далеч по-сигурна и спокойна. Отговорността в днешния политически ден трябва да е най-вече тяхна. Не толкова в името на родителете им, колкото в името на децата им. И дург път съм писала, че българските политици са щастливци. Случиха на народ – търпелив, лесно управляван и лъган с години. Те обаче забравят нещо много важно. Ако хората от третата възраст са безпомощни да направят нещо, ако масата от средната класа се страхува, за да не загуби и малкото, което може да вземе, то младите няма какво да губят. Във всяко едно време те са били главния двигател на историческите промени. Лошото е, че нашите деца израснаха в едни много страшни времена, в които властват несигурността, мизерията и страха. Една от тежките драми на новото време е липсата на диалог между поколенията. Поколението на беловласите първи понесоха ударите на така наречената “демокрация”. С нечовешка злоба новоизлюпените политици казаха на това поколение, че построеното от тях не струва нищо и затова живота им няма стойност. Подхвърлиха им мизерни пенсии, с една единствена цел: физическото им унищожение. Наплашено от бруталната саморазправа с родителите им не малка част от средното поколение с всичка сила побягна по чужди земи да търси това което собствената им родина отказва: правото на свободен, сигурен и достоен живот. Сещам се за един приятел на 42г. които преди две години продаде със сълзи на очи наследеното от родителите си жилище , за да замине с двете си деца и съпругата си за Канада. Избяга, защото България се превърна в концентрационен лагер за по голяма част от населението си. Още по тежко е за подрастващите, така нареченото интернет поколение. Те получават своето възпитание от едни наплашени и объркани родители. Съвсем наскоро редейки се на една опашка чух една майка на две деца да им напомня, че тя им е забранила да говорят на български, а само на английски. Очевидно и тази дама като много други родители свързват бъдещето на децата си със чужбина. Това поколение от сега израства примирено за това, че родителите им се страхуват да променят живота в страната към по добро. Объркано, пренаситено и заливано от субкултура със съмнителне качества при наличието на родители с объркана ценностна система, подрастващото поколение страда от липсата на личностни примери за подражание. Тяхната комуникация с поколението на побелелите коси е скъсана, а точно тяхното емперично познание е необходимо на младото поколение. Трудно е за хората от средната възраст, родители на подрастващите да бъдат необходимия мост между поколенията. Младите хора няма как и от къде да научат, че има и нещо по-добро. Една от най-важните задачи на Комунистическата паритя на България е точно тази. Много младежи вече сами са интересуват за живота при който са израснали техните родители. Имаме вече обособени младежки организации на много места в страната. Самите те, привличат свои връстници и в съвременните условия търсят най-правилния начин, по който да отстояват живота си тук и сега. За това обаче те се нуждаят от помощ – точно от нас, хората от средното поколение. А ние мълчим, страхуваме се, понасяме. Те обаче имат пълното право на свобода и щастие в собствената си страна. Нека всички ние, да застанем смело зад тях, в името на тяхното бъдеще и за бъдещато на техните деца. От нас зависи да кажем заедно и отговорно: “Българийо, децата си върни!”. Краси Венкова